И твърди: "Във Варна преминаха най-добрите ми футболни годни."
НА ТОЗИ ДЕН: Роден е Добромир Ташков
Добромир Ташков е роден е на 21.04.1925 г. (починал на 26.05.2017 г.). Започва при юношите, а по-късно играе в представителния отбор на „Шипченски сокол“ и „Спартак“ като централен нападател в периода 1942 – 1950 г. След това преминава за кратко през есента на 1950 г. в „Строител“ Шумен (като войник), „Спартак“ София – през 1952 г. и „Славия“ София – през 1951 и 1953 – 1961 г. В „А“ група има 203 мача и 117 гола. От тях 16 мача и 10 гола са за родния му клуб. Добромир Ташков е футболистът с най-много вкарани голове в историята на „Спартак“. Той има 148 гола в градските, областните, държавните първенства и за купата. Изявен голмайстор, един от най-добрите в страната, изключително техничен, с интелигентна игра, притежава рязък старт, бързина, демараж, много добър дрибъл, често сам решава мачове. Заедно с Борис Парушев – Борлето и Тома Захариев образуват много силна нападателна тройка. С отбора на „Спартак“ е 3 пъти полуфиналист в държавното първенство – през 1945, 1946 и 1948 г. Вицешампион е на България със „Спартак“ София през 1952 г. и със „Славия“ – през 1954, 1955, 1959 г. Финалист е за купата със „Спартак“ София през 1952 г. и със „Славия“ – 1954 г. Добромир Ташков е голмайстор на първенството през 1952 г. – заедно с Д. Исаков (от „Славия“ София) имат по 10 гола; през 1954 г. – с 25 гола (рекорд) и през 1958 г. – заедно с Георги Арнаудов (от „Спартак“ Варна) имат по 9 гола. В „А“ националния отбор има 7 мача и 1 гол в периода 1950 – 1953 г., а в „Б“ националния тим – 3 мача (1952 – 1956 г.). Добромир Ташков е и много успешен треньор. Носител е на националната купа със „Славия“ през 1964 и 1966 г. Пак със „Славия“ става вицешампион на страната и достига до полуфинал за КНК през 1967 г. Ръководи националния отбор на България през 1966 и 1979 г. През сезона 1974/75 г. става треньор на родния си клуб „ЖСК-Спартак“ и го вкарва от „Б“ в „А“ група. Работи успешно като треньор на клубни отбори в Мароко и Кипър.

Така е, с едно фатално изключение. При операция от херния
несръчна ръка на хирург му нанася непоправима беда
Последствията най-добре описва самият той: "По принуда започнах да играя по-пестеливо, станах по-разсъдлив на терена. Избягвах резкия старт, дългия демараж. Бързината ми намаля, не можех да тичам с пълна сила. Неудобно се чувствах. Това ми попречи. Разчитах на техниката и опита си, на доброто пласиране. Така продължи до края на състезателната ми кариера. Изпитвах почти непрекъсната болка при всяко усилие. Налагаше се по време на мач да стискам зъби и да спирам, докато болката ме поотпусне".

От началото на 1951 година, като войник в Трудови войски, изкусният футболен стрелец преминава в Славия. Софийският му отбор, за да възвърне своята цялост, се отделя от изкуствено сътворения Строител и доброволно преминава в "Б" група. Следващият сезон Добромир Ташков е в столичния Спартак и после отново идва в стана на славистите. Бързо се превръща в знаме и символ на отбора. Образец на коректност. Безупречно поведение на терена. Грубостта е извън неговото възпитание и морал. На всяко предизвикателство отвръща по достоен начин: "Амбицирах се, когато противникът е брутален. Отмъщението ми, когато ме ритаха, беше да вкарвам голове!". Там е и спортната му стихия. Наказва всеки пропуск в отсрещната защита с елегантно, точно и изненадващо попадение във вратата. Три пъти голмайстор на България. Отбелязва общо 115 гола в елитната ни футболна трупа.

Преди и след тренировка или мач - песни
Песни и песни. Прекрасен колектив!" Добромир Ташков играе седем официални (и редица контролни) мача в "А" и три в "Б" националния, както и още няколко в сборния състав на София. Не са много за неговото голямо име и възможности. Ето деликатното му обяснение: "Треньорите Стоян Орманджиев и Крум Милев се облягаха изцяло на играчи от ЦСКА. Разбирах и се мъчех да ги оправдая - може би не пасвах на тактическата и утвърдена схема. Имаше и в другите клубове футболисти, които заслужават място в националния отбор. Моята сила беше в центъра на атаката, на най-предната линия. А ЦСКА изграждаше дъгообразно нападенията си, с остриета Димитър Миланов-Пижо и Иван Колев по крилата, по-назад Крум Янев, Гацо Панайотов, Стефан Божков: С мен тази схема трябваше да се измени, което е трудно и криеше опасности рискове. Треньорите не желаеха рискове. Все пак отборът би спечелил, ако играех, нападението щеше да е с по-друга физиономия и сигурно по-резултатно."

Не се колебае да определи най-хубавия си мач: "През пролетта на 1958 година Славия гостува на Торино. Победихме с 4:3. Първото полувреме направих два красиви гола. Втория като сега го помня. Поех топката от централната зона. Успях със сигурен слалом да премина всички, които ме пресрещаха. Накрая с много сполучлив финт преодолях и вратаря и влязох с топката във вратата. На другия ден италиански вестник ме нарече "българския Тони Зайлер". Журналистите ме сравниха с прочутия австрийски скиор може би заради слаломите, които няколко пъти избродирах в защитата на противника. Искаха ме да остана в Италия. През акъла не ми минаваше да приема, но нашите ръководители внимателно ме пазеха в хотела."